Независимостта както всяко друго
правно понятие или институт не съвпада с литературния смисъл на думата
независимост, ако и този смисъл да се цени, да е насочен и се обхваща от
правното понятие, или група. Разбира се, че анализът на правните норми и
понятия включва и започва от граматическото им, и логическо тълкуване, т. е.,
съдържа, и етимологията на думата. Но ако етимологията е достатъчно средство за
литературен анализ, от гледна точка на произходът на думата – в езика, то в
правото, или на езика на правото, основният елемент на понятието е в
историческата логика на думата. Историческата логика проследява – на принципа
на етимологията, но с редица разлики като съдържание, използването на думата в
правото и очертаването на нейното съдържание, и предназначение от елементите,
които я съставляват в това право – към отделни законодателни моменти –
например, какво е независимост към 90-та година, преди 44-та година, и към
настоящия момент. Включва ли независимостта и друго освен несменяемостта и
непреместваемостта към даден момент според закона.
За добро или лошо, понятието
независимост на съда в РБ никога и никъде не се очертава с конкретна норма, а
тя се извлича с помощта на правната теория, т. е., по реда на тълкуването – а
напоследък, и по реда на правоприлагането, което считаме, че е недопустимо –
дисциплинарната практика на съда и на Висшия съдебен съвет.
Правната теория винаги е била
категорична, без две мнения по въпроса. Независимостта не е ясно и изрично
определена в закона и от това се следва превес – в чисто юридически смисъл,
който е недопустим. Превес според нас, който се използва за съжаление, все
повече, повсеместно – и от страна на самите съдии – срещу гражданските права,
ако допреди 2000г., проблемът се състоеше само в посегателство над
независимостта на съда, като неизвестно и неизказано каква заплаха, от страна
на изпълнителната власт. Как в крайна сметка промените в Закона за Съдебната
Власт от промените на Закона за Върховния Съд и Закона за Висш Съдебен Съвет,
посягат на независимостта, тъй като според практиката на Висшият Съдебен Съвет,
няма никакво посегателство на съдии за нарушенията им на Закона в едно дело, а напротив,
точно тогава, съдиите се прикриват зад постановките за несезируемост в това
отношение от страна на Висшия Съдебен Съвет.
От този факт следва да бъде
съпоставена независимостта със свободата, която в правото е придадено качество
и правомощие единствено на адвоката. Съдията е зависимият, като ако и би бил
свободен както и адвокатът, то и съдията все така, ще дължи да бъде обективен,
както и всеки един адвокат. Основно правило за гаранцията за правото на защита,
както и дейна разпоредба, както изрична, а така и включена, зад всяка друга
конкретна разпоредба в Закона за адвокатурата, е определянето на адвокатът като
обективен, който е свободен. В този ред, правната свобода, подлежи на друго
съпоставяне за целите на нейното юридическо определяне, и това касае всички – и
съдът, и адвокатурата, и гражданите. Така се поставя въпросът и на
независимостта на съда. Ако се говори истината за независимостта.
С други думи, независимостта е
отношение, което освен че гарантира неприкосновеността на съда, преди всичко
гарантира некрикосновеността на гражданите – в гражданския процес, и специално
за тази една гаранция, гаранцията на правата им, изобщо е въздигната, или се
визира по закон – с редица регламенти и ограничения на проявление и форми.
Защото ако има някой, който да трябва да е независим по принцип, това
единствено е човекът в правото. Да може да подаде исковата си молба. Да може да
подаде своята жалба и оплакване. Съдът да ги разгледа щателно и обективно. И за
това да не му се сърди. Да не го наказва. А да бъде съд.
Всичко това не се зачита, като че
ли не се съзнава и търси, а се извращава от съдиите, т. е., те искат да бъдат
независими от всичко, т. е., вече не съзнават ролята си на съд, а търсят власт
лично за себе си.
Пример за това отношение е
днешният дебат по независимостта. Цели се абстрактна власт, което правното
понятие и институт на независимостта не разрешават. Съдът пред очите ни в
последните години все повече заприличва на пазар, в който съдиите не стават
даже и за магазинери. Изводът, че е така, е обективният, като той се самоналага
от Римското право. Според неговите институти, на които се основава правото
въобще, не може да си отворил павилион където да продаваш вестници и да кажеш –
на теб ще дам, на теб – няма да дам. В този ред, липсва лек и изричен,
достатъчно ясен още повече начин, да се обжалва отказа на съда по чл. 2 ГПК към
момента. В резултат, съдът не е независим. За това обаче, съдът не се бори. Той
се бори за друго. По-скоро, бори се за противното – да го няма чл. 2 ГПК, а
значи, да бъде зависим.
Нека разгледаме казаното дотук по
конкретни параметри и сравним сами – кога е зависимост, а кога ще бъде
независимост. Защото според логиката, независимостта, из ГПК, с всичките й
ограничения по ГПК, когато и ако се спазят от съдиите в един съдебен процес, ще
бъде пълноценна, дори съответна и на литературното – независимост. Но такава,
тя не се цени.
Какво на първо място, остава от
теорията допреди 2000г., за понятието независимост. Несменяемост.
Непреместваемост. Имунитетът вече не съществува. Съдиите са наказателно
отговорни като всички – при това вече, и за техните актове. Щом противоречат на
чл. 2 ГПК. На чл. 5 ГПК. На чл. 142 ГПК. На чл. 145 ГПК. На чл. 145 ГПК. На чл.
133 ГПК, който е изменен декември, 2010г., а се игнорира и до днес. Изменението
поне доскоро имаше пропуск или грешка в системата – Апис, а съдът не чете ДВ, и
така не знае до каква степен – ограничителният ГПК е все така свободен от края
на 2010г., и съдът не може повече да се оправдава с обратното, за извращения в
своите актове. Та ако би могъл, и никой не засегна проблема във връзките на
търсената „политическа” независимост за съдебната „власт”. Или се пита защо да
се търси очертанието на независимостта и от ГПК. Отговорът е прост. Ако става
въпрос за съд, и това се търси.
Нека да преминем в по-дълбоки
води. Какво значи сезиране. То е ограничението. Или гаранцията за независимост.
Няма друго днес. Има ли съпоставка сезирането в Римското право. Според нас има
две съпоставки. Едната е от договора за управление, изучаван от Международното
Частно Право. Предметът му е свързан тук, че договор за управление има само за
добро управление. Няма договор за лошо управление. Какво напрактика се случва между съдът и страната, когато се даде входящ номер
на една молба. Сключва се договор за управление на проблема с компетентния съд,
което управление може да е само добро.
Какво значи добро управление на
гражданско дело. Да се спази всяка разпоредба на ГПК. Какво ще бъде противното.
Оттам, само на съдебен контрол ли ще подлежи противното, или е от предмета
точно на разглеждането му от кадровия орган, в случая ВСС и председателите на
съдилищата.
За това страната дължи такса и
заплаща същата при определянето й от съда когато сама не може да определи. За
това в резултат когато не се сезира съдът, се извежда състав на изнудване. По
Българския закон.
Сезирането в Римското право е и
мандатът. И първообразът му – в политически план, където сделката е едностранна
и безвъзмездна, и на фидеюсията. На два пъти, като разместиш триъгълникът,
който и мандатът – в случая на политическо отдаване, което не е безотговорното
отношение както в Римското право, и фидеюсията, както същата представлява, ще
се намери отговорността. Също връзката – Гражданско Общество – Право – Държава.
Съдът е Държавата. Но тази нейна форма и измерение, което съвпада най-точно с
гражданското общество. Функция на Правото. Има пълно равенство между гражданина
и съда. За това и адвокатът е равен на съдия. Не защото и той е учил или не
право, както и съдията. И всичко това е гаранция на независимостта първо на гражданите
и на гражданските права, където съдът единствено се разполага, министрите нямат
нужда от съд, и които права и сфери са първоизточникът на съдебната власт.
Иначе – държава на държава, власт няма да даде. За което ние, тук излиза, че се
борим.
Още по-дълбоко, какво е мястото
на теорията на разделение на властите, в 2012г. Която произлиза от
обстоятелства на геноцид – на гилотиниране. По-скоро в този аспект, съдът има
интерес, да имаме и цар, и президент, и всички останали органи да се запазят,
да раздели още държавата, която посегна неведнъж на независимостта на съда – и
политически, от 1990г., и като грабителски ГПК, от 2008г. Но това не се цени,
нито още е цел.
В цялата връзка, съдът още не
прилага с точност понятието ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ. И засяга гражданите, засяга
адвокатите, но засяга сам и своето – независимостта си.
В горния ред, защита за тази
независимост, която сочим из закона тук, Върховен Касационен Съд има
тълкувателно решение, в смисъл, че чл. 280 ГПК няма да се цени, по извод дори
се суспендира, дерогира, ако в една касационна жалба има оплакване за нарушения
по чл. 2 и чл. 5 ГПК. Е, вижте многобройните случаи, когато дори това не се
прави. И след като оттам тръгва зависимостта, първата и втората инстанция си правят
извод за друго, обратното на независими, още на вездесъщи, или неприкосновени.
А неприкосновен в процеса, е само адвокатът. Дори той е неприкосновен и в
жилището си, и извън съда. Това не е така по отношение на съдията. Но от него
зависи спазването на закона. Спазването на закона не зависи от адвокатът.
Адвокатът има своята роля на помощник на съда да види закона. Съдът е задължен
да го види и сам. Служебното начало е възстановено в РБ. Ако съдът не спази тази
връзка, той се държи като несъдия, който е дошъл от гората, като партизанин
през 1944г., който дори не е бил и в гората, и в резултат, безчинства над
народа – както и турчин не го е клал.
Това е картината по ГПК към
днешния момент. За нея се оправдаваше доскоро съдът с ограниченията на чл. 133
ГПК. Виждаме обаче, че същите вече не съществуват.
Още едно положение. Съдът ли
коментира адвоката. Или обратното. Ако съдът може изобщо да глобява за ред в
една зала, откъде си взема власт, да глобява и адвоката. И когато го глоби,
защо да не го глоби, с още повече право, и адвокатът. Във всички случаи, докато
се нарушават тези едни, малки норми, а ги има в закон, това не е просто етика, съдът
не е независим, но нека се каже, че това повече, не може да е на гърба нито на
адвоката, нито на народа, който един път плаща за съда под форма на своите
данъци – за общия бюджет, втори път – под форма на такси, трети път – като
търпи Американските програми за помощи, или за притъпяване на Българщината. Не
за това, да плаща и четвърти, и пети път, като обжалва, понеже съдът не
разглежда неговата молба, защото така решава, защото бил независим и това можел
на основание на своето, вътрешно, убеждение, и за това го кара да плаща и
шести, и седми път, като го оставя отвън, на улицата, наказан, че има някакви
права, но да се научи – кой е той, и кога, някой ден, ако иска, ще разгледа и
неговите права. Съдът, описан тук, говори, че съдът какъвто е, законът за съда
какъвто е, да не говорим какъв трябва да бъде, е изчерпил своята мъдрост, или и
своето предназначение. Следва да призовем – спрете да ходите на съд. Но и
спрете всяка съдебна дейност, докато не се наложи от самите съдии – Държавен
Вестник, по който да се работи. Без извращения.
Несменяемостта правилно трябва да
се заслужи. Непреместваемостта също. Обратното би било наказание, което е
дисциплинарна, но и обществена отговорност. То означава, че съдията не е
безнаказен, не е безотговорен. Още повече когато днес е и наказателно
отговорен, и за актовете си, щом не съответстват на исковата молба. Още на конкретни
текстове на закона. Това трябва да се прогласи и да е напълно ясно, за да е
независим съдът. В противен случай, той е завсим най-малко от наказателно
преследване. Във всички случаи. Още повече, при действащият днес специализиран
съд и прокуратура. Не може чл. 133 ГПК да дава ред на внасяне на доказателства
до края на делото – както и досега, допреди 2008г., а съдът да не ги приема,
това да не можело да се обжалва, и той да е независим. Защото след като прави
така, той го прави умишлено, за да ощети страната, която внася доказателства. Корупцията
в Римското право е дори неумишлено дейние. За едно и също нещо на две страници
да използваш пет различни думи, в случая понятия. В случая когато съдията ги
създава, а не прилага закона точно, това е най-малко лично укривателство.
Не може да е независим един съд,
когато не отлага делото, когато страната И пълномощникът й
не може да се яви поради препятствие, което не може да отстрани – адвокатът си
счупва крак, подава молба, съдът разглежда делото, в решението сочи, че
страните не се явяват. И само един да не може да се яви от двамата, посочени,
съдът е длъжен да отложи делото. Независим ли е, ако не го направи – чл. 142,
ал. 2 ГПК. Ето това не се разисква никъде, не се обръща изобщо, никакво
внимание. Това не се контролира нито от Висшият Съдебен Съвет. Нито от
инспекторатът. Е ли това независимостта. Или си вземаме колкото искаме когато
си поискаме както ни е изгодно – както при несъдии, а престъпници, още повече,
със съзнанието тогава на престъпници. Или може ли съдът да нарушава закона.
Какви са пътищата при нарушаване на тези едни разпоредби на защита на правата
на гражданите. Видяхме ограниченията на инстанционната защита. Видяхме и
измиването на ръце от вътрешните органи на съдебната система, които са не са
охранителни, а контролни. За това са тук. Правилата са техни.
И да не са се явили, и двамата, и
адвокатът, и страната, разглежда съдът само посоченото от другата страна. Този
съдия е вече затворен на местата за излежаване на присъди. Такава ли е логиката
на закона, на независимостта. Или още е на съдийското си място. Как мислите.
Да се върнем тук на повърхността
на въпроса. Независимост. Ако дотук виждаме, че независимостта е гаранция да не
се преследват съдиите за това, че са съдии, но същевременно, че те са зависими в
своето убеждение, от закона, на който са подчинени, за това ги сезираме, също
са подчинени вътрешно, от по-горните съдилища, както и се подчиняват на строги
изисквания, и критерии за заемане, и продължаване на работата си като съдии, то
в този ред, гаранциите за независимостта се дават от още едно ограничение – на
мъдростта при решаването на делата от ГПК. Чл. 246 ГПК. Чл. 297 ГПК.
Практиката ни няма изключение.
Погазени са и двата текста от съдиите по нашите дела. Дори прецедентът се крепи на решени досега
дела. Дори Българското право признава прецедентът, а в противен случай, би се
стигнало до отричането и несъществуването и на силата на пресъденото нещо. В
нашите случаи, и прецедентът не се зачита от съдиите. Те го считат за тяхното
право на тяхното лично, вътрешно, убеждение.
Оттук се връщаме на още един
елемент на независимостта, който е на повърхността. Дисциплинарната
отговорност. Точно указаните наказания. Точно указаните нарушения. Считаме, че
нарушенията на цитираните разпоредби на ГПК са указани едни такива нарушения.
Но каза се, че с тях Висш Съдебен Съвет не се занимава. Тогава каква му е
работата. Каква е работата на Председателят на Съда. Той за какво е.
Ненамесата в работата на съдиите
е несъпоставима с тяхната независимост, която е изрично и изчерпателно
ограничена. В това число и от простото наличие на Председател на Съд, който
прави проверки на всяко едно дело, когато го сезират с жалба за своеволия. Защото
посочените нарушения на ГПК са точно такива своеволия. Те не са независимост. И
дават ред на сезиране на всички възможни както инстанционни, но то така, и на
извънинстанционни органи. Напротив. Тези нарушения водят и до отстраняване от
работата на съдия, респективно съд, и при изтичане на срока за сменяемост на
всеки един съдия.
Т. е., няма право, оттам правно
отношение, включително в публичното право, където да може да има един, който да
е безотговорен и безконтролен. Ако това е неясно, ние нямаме съд. И това трябва
да се разгласи или да бъде спрян, докато се наложи нормален ред за
разглеждането на всички и всякакви граждански дела – двустранно, без извращения.
При заповед, по смисъла й, включително за убийство на адвокат – по време на
изпълнение на работата му в сградата на един съд, издадена от съдия като
председател на този съд, до съдебната охрана, ВСС каза, че няма нарушения.
Месец по-късно, Главният Прокурор издаде инструкция за неприкосновеността на
адвокатите – в наказателното, конкретно, в досъдебното производство. По случаят
страната ни под форма на колективен иск, се присъедини към уволнени съдии и ги
призова на техен ред, те да се присъединят към нашия иск за отправяне отначало
на съдебната система – в една нормална обстановка и работа, в частност – защо
едни съдии са уволнени за забавени мотиви, когато знаем как се обжалва една
присъда и какво следва ако до края на
следваща инстанция няма мотиви – или, къде е проблемът с мотивите; а
какво се прави с други съдии, дори се повишават, когато издават и такива
заповеди, и се вади и насочва оръжие, и се е извършил атентат – за да не
разгледат гражданско дело – двустранно.
http://advstalev.blogspot.com; http://mariaist.blogspot.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар